Единствената история е едностранчивия начин, по който гледаме на някои места или хора. Нигерийската писателка Чимаманда Адичи разказва на конференцията TED за културния сблъсък, който преживяваме и голямото неразбирателство между хората, поради факта, че се осланяме често на единствената история.
Бях на 19 години напуснах Нигерия, за да отида в университет в Съединените щати. Американската ми съквартирантка беше шокирана от мен. Попита ме къде съм се научила да говоря английски толкова добре и беше объркана, когато отвърнах, че в Нигерия по една случайност английският е официален език. Попита дали може да чуе нещо от „племенната ми музика“ и впоследствие беше много разочарована, когато извадих касета на Марая Кери.
Това е само един от многото примери и истории, които Чимаманда Адичи споделя с аудиторията на TED. Нейната презентация ни кара да се замислим за всички стереотипи, които създаваме в живота си и на които се уповаваме. Проблемът е, че те могат да бъдат много заблуждаващи. Те превръщат една история в единствена история, казва тя.
Презентацията е много въздействаща и много мъдра. Може наистина да промени мисленето ви и отношението ви към нещата и хората. Има и превод на български, благодарение на MaYoMo com. Отделете 18 минути и я гледайте – няма да съжалявате!
Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, акотова, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.
Тази седмица петъчната притча малко позакъсня, но дори и в събота, бих искал да споделя с вас един интересен сайт с класически и съвременни притчи, който открих благодарение на Капка (притчата за чашките кафе). Той се казва Капки тишина и очевидно е още в процес на разработка, защото има още непопълнени секции, но историите вътре са много хубави – мъдри и затрогващи – и силно ви го препоръчвам.
От този сайт съм ви избрал една история за това как всеки съвет и всяка дума, които изричаме, трябва да бъдат искрени и да идват от сърцето.
Руми и захарта
Джелаядин Руми се явява един от стълбовете на суфизма. Много хора идвали при него за съвети и мъдри слова. Веднъж при него дошла една съседка с детето си и казала:
- Аз вече опитах всички способи, но момчето не ме слуша. Той яде прекалено много захар. Моля кажете му вие, че това не е правилно. Той ще ви послуша тъй като изпитва към вас много силно уважение.
Руми погледнал доверчивите очи на детето и казал:
Този път темата е малко по-сериозна: „Защо пишем в блога си?“ и понеже съм поканен в играта от двама души, които много ценя – Аспарух и Марио – реших, че няма за кога да отлагам повече и че вече е крайно време да споделя и своята история.
Началото беше тривиално – имах много мисли и идеи в главата си (предимно професионални), които исках да споделя с колегите си, но за съжаление, те не проявяваха особен интерес да ги чуят Тогава открих блоговете и видях, че никак не боли да споделиш публично в интернет онова, което те вълнува, а ако то е стойностно, все ще се намери и кой да го разбере и оцени. Първо бях активен читател и коментатор, преди да се престраша да започна и самият аз да пиша.
Снощи се състоя поредната блогърска среща, организирана от екипа на Първа инвестиционна банка, отговорен за блога на банката и за интернет присъствието й. Радвам се, че бях поканен, не заради бирата (не съм голям любител на тази напитка), колкото за възможността да се видим на живо с голяма част от хората, които „движат“ нашето интернет пространство.
Да, знам, че ще има хора, които ще кажат, че сме се продали на капиталистите за двойка кебапчета, но такива глупави забележки ще ги отмина с мълчание (или направо ще ги изтрия). Аз съм имал проблеми с банката и съм писал за тях, така че не е лесно да ме купиш с чаша бира. Това, което е важно, и което отличава ПИБ от други големи корпорации, е фактът, че те са осъзнали огромното влияние на активните участници в интернет живота (в частност блогърите) и самите те се превърнаха в активен социален играч.
Попаднах на тези цитати и много се смях на тяхната оригиналност, но онова, което ме впечатли най-много, беше огромното самочувствие на техните автори. После, след още едно прочитане, осъзнах, че те в голяма степен са приложими и за дейността на един блогър, затова ви ги представям с кратък коментар от моя страна.
Никога не знам какво да мисля за нещо, докато не прочета какво съм написал по въпроса. (Уилиам Фокнър)
Такива сме и ние, блогърите – вече загубихме способността си да разговаряме нормално и като ни попитат „Как си?“ отговаряме „Прочети в блога ми“. Дори жена ми научава за мен повече неща от блоговете ми, отколкото от разговори у дома
Обичам да говоря на една тухлена стена – тя е единственото нещо, което никога не спори с мен. (Оскар Уайлд)
Ние, блогърите, за щастие имаме възможността да модерираме коментарите. Иначе, човекът е прав – много е неприятно някой постоянно да спори с теб.
Още само 50 коментара остават, докато броят на публикуваните от вас коментари в този блог станат 3000. Както вече обявих, този, който напише 3000-ия коментар, ще получи подарък от мен – книгата „Моята автобиография“ на Чарли Чаплин.
С това искам да създам една хубава традиция и да изразя своята благодарност към вас за вашата активност и за споделеното мнение.
Днес много хора сравняват блогърите с медии. Това донякъде е така, благодарение на технологиите, които ни позволяват да споделяме мислите си свободно и да намираме читатели и почитатели в интернет пространството.
Но блогването е нещо много по-силно, защото от една страна всеки автор изразява собственото си лично мнение, което може да бъде погрешно или несигурно, но за сметка на това искрено, а някакъв текст, подготвен от неизвестен редактор и представен като абсолютната истина. От друга страна, насреща си имаме не някаква статистика за брой читатели или зрители, а истински, живи хора, които лично и конкретно критикуват или одобряват онова, което сме написали.
Това е невероятно силен коректив и в същото време стимул за писане на все по-стойностни и качествени материали. Ако не друго, за времето, през което съм блогър, съм се научил много по-ясно и по-точно да обяснявам мнението си, като в същото време съм се научил така да се изразявам, че да не унижавам човека срещу себе си и да запазвам неговото достойнство.
Надявам се, че нещата, за които пиша, също ви допадат и ако кривна в грешна посока, ще ме поправите веднага.
Благодаря ви!
Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, акотова, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.
След мини-сагите от Раджеш Сети ви предлагам и една интересна притча, която отново научих от него и която навежда на размисъл как точно трябва да си формулираме въпросите.
Двама послушници се учили при мъдър учител. Те били и много близки приятели. Всеки ден те медитирали по няколко часа в храма, а след това излизали в градината и там продължавали медитацията си, разхождайки се.
И двамата били пушачи и затова намислили план да помолят учителя за разрешение да пушат в градината. Ясно им било, че не е редно да се пуши в храма, но пушенето в градината би трябвало да е допустимо. Решили всеки от да говори с учителя на следващия ден за това.
Вечерта, когато излезли на разходка за медитация, единият от тях извадил цигара и я запалил. Другият бил потресен и казал на пушача, че не е редно да престъпват наредбите на учителя.
Пушачът изненадано отвърнал, че той е получил разрешението на учителя, когато го е помолил за това.
Сега бил ред на първия послушник да се изненада и да се ядоса, защото учителя бил отказал на него, а е разрешил на приятеля му.
Мини-сагата е литературен жанр, който представлява история, разказана точно с 50 думи. Открих я в произведенията на Раджеш Сети, който напоследък ме впечатлява все повече с умението си да разказва мъдри и поучителни истории, някои от които с интересен и неочакван завършек, успявайки да се включи в строгото изискване за точно 50 думи.
Джак похарчи цяло състояние за тази диамантена огърлица. За петнадесет години, откакто бяха женени с Беки, той все не можеше да запомни рождения й ден. Днес искаше да я изненада.
Когато се промъкна у дома късно през нощта, Беки я нямаше. На масата намери само една бележка: „Напускам те, Джак!“.
Отдавна се каня да започна една нова рубрика за великите рок певци – хората, оставили сериозен отпечатък в моето музикално съзнание, а може би и в съзнанието на много хора по света. Предполагам, че много от читателите биха очаквали статии, посветени на имена като Gillan, Coverdale, Dio, Osbourne, Mercury, но нещата тръгнаха малко по друг начин. След поста, посветен на Mike Baker – наскоро починалия вокалист на Shadow Gallery, днес вдъхновението ми посочи едно друго име – може би не много популярно, но за сметка на това с голямо влияние в моите младежки години – „ариецът“ Валерий Кипелов.
Класиците са си класици и вероятно ще намерят място в моите публикации, но засега рубриката ще представя по-малко известни музиканти, но пък за сметка на това хора, които са формирали до голяма степен моя и на моето поколение музикален вкус.
Кипелов става известен като вокалист на група Ария – едни от флагманите на съветския (руския) хеви метъл. Всички съветски групи от 80-те години на миналия век, както и повечето български музиканти, са водили безумни борби с тогавашната политическа и идеологическа цензура, провеждана от самозабравили се културни цербери. Огромната страст към музиката и неистовата народна любов са били главните мотиватори на младите музиканти да се борят за своята музика до край.
С идването на перестройката нещата започват да се променят – старата система започва да се пропуква и рокът става все по-достъпен и по-популярен сред народа. През 1988 година излиза третият пореден албум на Ария – „Герой асфальта“, който бележи истински пробив в тяхната кариера – продаден е в над един милион екземпляра само в Съветския съюз и до ден днешен е символ на класически метъл албум.
От него ви предлагам песента „Улица роз“ (Улицата на розите), която винаги ме кара да настръхвам със завладяващия си ритъм и настоятелната бас-линия. Разбира се, гласът на Кипелов вече се е превърнал в емблема за групата и има защо.
Много обичам блогърски игри. Сигурно не за пръв път го казвам, най-вероятно ще продължа да го повтарям. Дали защото има много лични неща, които искам да споделя с вас, или просто съм изпуснал някои моменти в детството, когато си разменяхме лексикони – не знам, но когато попадна на нещо, което ме провокира да се върна назад в миналото и да споделя някой спомен с вас, не мога да се въздържа да не го направя.
Поредният лексикон, наречен Минутката на истината, открих при Аспарух. Въпросите, както казва той, са такива, които те напъват отвътре да им отговориш, но от друга страна, трябва доста да се поровиш в миналото, за да си спомниш някои подробности, а после още веднъж да премислиш дали наистина искаш да го разкажеш пред всички. Така че, отговарянето на тези въпроси ми отне доста повече от минутка, но пък ме подсети, че по някои от темите мога да напиша самостоятелни постове.
Какви са правилата? Копирате въпросите и отговаряте само с „да“ и „не“ – без всякакви коментари. Както казах, коментарите на някои от въпросите ще ги напиша отделно. Въпросника може да го попълни всеки – не е задължително да се посочват изрично следващите участници. На мен толкова ми хареса, че даже си позволих да заема и картинката от блога на Аспарух
Единствената история е едностранчивия начин, по който гледаме на някои места или хора. Нигерийската писателка Чимаманда Адичи разказва на конференцията TED за културния сблъсък, който преживяваме и голямото неразбирателство между хората, поради факта, че се осланяме често на единствената история.
Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.
Публикувано от Майк Рам 
Публикувано от Майк Рам 
Тогава открих блоговете и видях, че никак не боли да споделиш публично в интернет онова, което те вълнува, а ако то е стойностно, все ще се намери и кой да го разбере и оцени. Първо бях активен читател и коментатор, преди да се престраша да започна и самият аз да пиша.
Публикувано от Майк Рам 
