Честит рожден ден на мен!

Обичам рождените дни. Чудесно е да ти се обаждат близки и далечни роднини, приятели и колеги, да ти пожелават хубави неща, да ти подаряват интересни подаръци, а вечерта, с най-близките от тях да отпразнуваш завършека на деня с хубаво хапване и пийване.

Само че в един момент годините почват да се въртят твърде бързо и ти се иска ако може някак си да ги позабавиш, но изглежда няма начин. Има години, в които на рождения си ден човек изпада в умисъл, вглежда се в живота си дотук и се опитва да си направи равносметка – какво е постигнал, докъде е стигнал и накъде ще поеме. На някои им се случва около т.нар. „Христова възраст“, а на такива като мен – много по-често – кажи-речи през 3-4 години. Може би просто съм си такъв – обичам да разсъждавам над Живота, Вселената и всичко останало…

Днес ставам на 39. Последната година на тридесетте. Имам чувството, че е последната година от младостта ми. Числата от 40 нагоре винаги са ми навявали усещане за старост, въпреки че други хора наричат 40-те години „на попрището жизнено в средата“. В моята професия, където средната възраст е 24 години, годините и опитът не се ценят и на тази възраст вече много хора ме смятат за твърде стар.

Аз, обаче, се чувствам много свеж и здрав, изпълнен с много енергия и богат с безброй мечти, напук на всички зложелатели, напук и на собствените си страхове. След близо 20 години работа в областта на информационните технологии, в главата ми се зародиха идеи за смяна на попрището. Вместо да работя някъде за заплата, реших да се впусна в рисковете на собствения бизнес. Вместо с писане на софтуер, тръгнах да пиша блогове и да изнасям лекции. Дали ще успея? Не знам, но се чувствам силен и способен, и вярвам силно както в себе си, така и в приятелите и семейството си, които стоят плътно до мен и ме подкрепят безрезервно с вярата и любовта си.

Възпитанието, което родителите ми и обществото, в което съм израстнал, са ми дали, винаги ме е карало да търся сигурността – да се изуча, за да взема диплома, с която по-лесно да си намеря по-добра и по-високозаплатена работа. Но какво, всъщност, значи „по-добра работа“? Добра ли е работата, в която те карат да правиш неща, които или не са ти интересни, или не ти харесват? Добра ли е работата, в която шефът те овиква и обвинява за собствените си грешки? Или пък добра е тази, в която не можеш да намериш общ език с колегите, които тайно злословят зад гърба ти?

Не, не казвам, че всичко това ми се е случило на мен и че работата, която съм работил през годините, не е била добра! Работил съм на ужасно много места и навсякъде съм срещал хора, общуването с които е било огромно удоволствие за мене. Винаги съм попадал на места, където съм научавал много както за тънкостите на професията, така и за човешката природа.

Работата ми винаги е била „добра“, но не „достатъчно добра“.

Сега поемам по нов път. Искам да работя това, което аз реша, това, което ми доставя най-голямо удоволствие. Попитаха ме дали смятам да правя кариера като блогър. Не знам как може да се „прави кариера“ с това. Не знам дали това може да носи достатъчно приходи, за да може човек да живее от блогване. Знам само, че това мога да го правя добре и че страшно ми харесва. Ако мога да направя кариера от това да бъда ИТ консултант, лектор и блогър, ще мога един ден (дано да е по-късно!) да умра щастлив.

Астролозите казват, че през някакъв период от време на човек му се случват съдбоносни години, т.е. години, през които се случват важни събития, които тласкат съдбата ни в нова посока. Може би за мене този период е 13 години. Днес се случва важна промяна в живота ми. Преди 13 години, когато бях на 26, създадох първата си частна фирма, заедно с моя учител по информатика, брат си и още двама колеги. Усещането да правиш това, което умееш и което ти харесва, да вземаш сам решенията за работата и живота си, е несравнимо! Тогава и чувството за несигурност беше по-слабо, защото бяхме петима съдружници и всеки усещаше подкрепата на другите.

За съжаление, бяхме млади и неопитни – не само в бизнеса, а и в умението да се разбираме помежду си. Скоро доверието помежду ни се пропука и се наложи да се разделим. Аз не можах да събера смелост да продължа в бизнеса сам и започнах работа като наемен работник. И така – 13 години, чак до днес.

Сигурно и на 13-годишна възраст ми се е случило нещо съдбоносно (най-малкото навлязъл съм в пубертета), но вече от възрастта спомените ми са избледнели и не мога да се сетя за някакво забележително събитие оттогава.

Днес е друго. Тръгвам по нов път сам, но за сметка на това много по-уверен в себе си. Имам прекрасно семейство и верни приятели, които дори и да не ми помагат пряко, са моя духовна упора и ми дават сила и кураж да продължа. Накъде точно ще тръгна – не знам. Дали ще успея – никой не може да каже. Единствено времето ще бъде онзи безмилостен съдия, който ще прецени дали съм успял или не. Със сигурност, обещавам, че след още 13 години ще направя нова равносметка на живота си и ще я споделя в „дневничето си“.

Дано да сме всички живи и здрави дотогава!
Наздраве!