Смъртта

Животът, казват, бил това, което се случва, докато си правим разни планове. Истината е, че и смъртта изглежда по същия начин. Идва в момент, когато най-малко я очакваш – студена, неумолима и безкомпромисна. И тогава разбираш колко си малък и безпомощен пред нея и колко безсмислени са всички твои планове.

Смъртта е единственото сигурно нещо в живота. Тя е страшна, защото е непобедима. Може би не толкова страшна за този, който умира, защото той сигурно отива на едно по-спокойно място, колкото за тези, които остават живи и трябва да продължат живота си сами. Човешкият ум е странно устроен – улисан в ежедневни задачи забравя за смъртта и това може би е добре, защото е свободен да мисли за живота, но когато смъртта ни навести, шокът е ужасен.

В един мързелив съботен следобед сърцето на майка ми спря да бие. Баща ми, блажено излегнал се пред телевизора, предаващ поредния футболен мач, изведнъж се сблъсква с ужасната реалност – жената, с която 40 години е делил всичко в живота, го е напуснала за секунди. Единственото, което е успяла да промълви, преди животът да се изплъзне от тялото й, е “Велко, умирам!”.

В същия момент аз кротко си пия кафето пред глуповат сериал по телевизора. Минути по-късно чувам несвързаната реч на баща си по телефона и единственото, което успявам да осмисля, са думите “Няма пулс… сърцето й не бие!“

Всичко, което съм планирал, мислил и мечтал, се срутва. Нищо от това, което съм мислил за важно, вече няма значение. Смъртта не само е прекъснала един живот – тя е съсипала и животите на всички онези, в чиито сърца е живяла майка ми.

Всичко, което исках да й кажа, всичко, което исках да й дам, ще остане несподелено. Мислех си, че мога да си измислям игри със смъртта. Оказа се нелепа идея – с нея никой не може да си играе. Чудя се какво бих направил аз ако знаех, че на майка ми й остава един ден живот? Сигурно щях да й кажа, че единственото, което има значение за мен, е че я обичам. За съжаление, нямах тази възможност. Смъртта ми я отне за миг, а аз бях толкова далеч от нея.

Едва сега разбирам колко е важно да казваш на любимите си хора, че ги обичаш. Едва сега разбирам колко маловажни са всички спорове и разногласия, опитите да докажа, че аз съм прав, а тя е сгрешила. Всичко това са дреболии, които са отвличали вниманието ми от най-важното – любовта ми към нея.

Всички грешки, които сме допуснали, са поправими. Всички гневни думи, които сме си казали, са простими. Но загубата е невъзвратима. Единственото, което ми е останало, е молитвата. Дано майка ми да чуе думите ми в отвъдния свят и да ми прости за всичко. Дано и нейната неспокойна душа най-сетне да се освободи от оковите на страха и намери покой.

Почивай в мир, мамо!  Липсваш ми много!