Страстите и бесовете – част 3

След първите две части на тази рецензия, остават няколко заключителни думи, които искам да споделя с вас относно книгата на Ангел Грънчаров „Страстите и бесовете български“.

Може да се каже, че в началото тонът на книгата е доста по-смекчен, отколкото този на статиите, които Грънчаров публикува в блога си, и в този смисъл книгата е доста по-лесна за четене. В края, обаче, злобата му към „комунистите“ и всички, които постоянно ги връщат на власт, гласувайки за БСП, ДПС, ГЕРБ, НДСВ или която и да е друга партия, различна от СДС и ДСБ, излиза извън всякакви рамки и потича като черна река от омраза, с което превръща четенето в истинско мъчение.

За съжаление, издателството „Изток-запад“ си е свършило работата малко през пръсти и това се вижда както от допускането на груба правописна грешка на самата корица, така и от пълната липса на редакторска намеса, което е довело до накъсване на изреченията, объркване на мисълта и много досадни повторения. Самият автор твърди, че не е много добър в боравенето със словото и това определено си личи на много места.

Въпреки, че не възприемам морала и поведението на автора като блогър и популярна личност в интернет обществото, за мен лично, книгата „Страстите и бесовете български“ е много богата храна за размисъл. Тя ме върна в спомените ми за времето на социализма и към последните 18 години на „преход“ (незнайно накъде). Аз съм малко по-млад от Ангел Грънчаров, но имам съзнателни и ярки спомени от тогава.  Бях на 21 години, когато властта на Тодор Живков падна и преживях всички вълнения по изграждането на демокрацията у нас, но за разлика от г-н Грънчаров, моите спомени са малко по-различни и убежденията ми са базирани на разумно осъзнаване, а не на футболни емоции.

Разбирането на Ангел Грънчаров за демокрация е все още на онова площадно ниво от началото на 90-те години, а поведението му е като на футболен запалянко: червените са нашият враг и ние никога няма да мирясаме, докато не ги избием до крак! За него всички политици са комунисти и ченгета, нарича ги с обидни думи и прякори, които някои от читателите даже може и да не разберат за кого се отнасят.

Грънчаров се гнуси да използва истинските имена на политиците и обществените фигури, за които разказва, а вместо тях употребява изопачени имена или измислени от самия него прякори. Президентът, например, е винаги Агент Гоце, премиерът – просто Дмитриевич, Ахмед Доган е винаги Сава Доганов, а Слави Трифонов – една от малкото неполитически фигури, за които се говори в книгата – е наречен Слави Учиндолски.

Хубавото е, че, накрая все пак разбираме какви са политическите симпатии на автора – неговият кумир Свети Иван Костов е единственият, който се споменава с добро и е описан точно като Христос Спасителя – Месията, който единствен може да поведе народа в неравна борба с комунистическото зло и да ни доведе до лелеяната свобода.

Такова поведение е несериозно. Г-н Грънчаров се опитва да ни внуши, че за последните 64 години една шепа хора са управлявали, манипулирали и тормозели народа във всяка област на живота, без да осъзнае, че (1) това съвсем не са били единици, а огромно множество, отглеждано и възпроизвеждано в няколко поколения и (2) че тези хора са също част от нашия народ.

През 1989 година, преди да падне тоталната власт на БКП, тя имаше един милион редовни членове, а почти всички останали българи бяха нейни симпатизанти (макар и някои да са били превърнати в такива насила). Така наречените „дисиденти“ се криеха по тайни квартири и никой не им беше виждал очите. Да мразиш комунистите и да водиш кръстоносен поход срещу тях е обречена кауза, защото тя на практика е насочена срещу целия народ. (Ако не целия, то половината. И в двата случая, на това му се вика геноцид.) Не случайно в други страни от бившия соц-лагер решиха да сложат черта на миналото и унищожиха досиетата, а у нас всяка година се разиграва един и същи цирк с отварянето на поредната доза досиета, целящ единствено да дискредитира една или друга политическа фигура, а народа да се вълнува от неща, които някой е правил преди 20-30 или повече години, за да отвърне поглед от наболелите проблеми на съвремието.

Българинът все още пази мили спомени за отминалото време и не можеш насила да го направиш свободен и отговорен за собствения си живот. Самият автор е ярък пример за това – сипейки обвинения срещу лошите комунисти, които цял живот са му били виновни за личните неуспехи, мислят му злото и спъват неговия порив към свободата. Да погледнеш себе си и да видиш собствените си недостатъци е ужасно трудно, а да приемеш, че ти си най-отговорния човек за собствената си съдба – това за повечето от нас е непоносимо. Затова и избираме по-лесния начин – намираме си виновник за собствените си проблеми, прехвърляме всичката отговорност на него и щастливи потъваме в жалката си мизерия.

Аз вярвам, че на нас ни е нужно повече време, за да започнем да мислим по-отговорно като народ и да започнем да търси и да ценим свободата. Не защото след време ще поумнеем, а заради това, че след време ще се родят едни други хора, които няма да бъдат обременени от нашите спомени и ще приемат свободата и отговорността сами да управляват живота си.

В заключение, все пак ще кажа, че книгата „Страстите и бесовете български“ си струва да се прочете. Изглежда ви странно след толкова критика, която изсипах върху нея, нали? Не, критиката е по-скоро към убежденията на автора и към неговия подход, но както казах по-горе, тя е идеален повод за размисъл и от нея могат да се родят много полемики.

Истината се ражда в спора, са казали мъдрите, но разбира се, това се отнася, за хора, които могат да контролират емоциите си. За съжаление, Ангел Грънчаров не е от тях. Със сигурност няма да остане доволен от написаното от мен и отново ще започне нападките си срещу „глупавия и неосъзнат селянин“, както веднъж ме беше нарекъл. Ще ме обвини в комунизъм, чалгаджийство, еретизъм и във всички останали смъртни грехове на неговата вяра. Може даже да ме обвини и в неблагодарност. Е, аз определено съм му благодарен за това, че ми подари книгата си в знак на уважение към моето мнение (ако е бил искрен) и в замяна съвсем искрено написах този пост. Мисля, че беше честно. Надявам се, че е било полезно и за вас.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.